Когато бях малък (в 6-ти клас), имаше едно малко ромче (не знам дали тук трябва да сме политически коректни), което много ме дразнеше. Постоянно псуваше и след това бягаше с 200 – никога не можех да го настигна. Аз бях по-едър и висок за възрастта си – около 66 кг при макс 170 см, докато той беше 40 кг на не повече от 148 см.
Един ден, по време на занималня, се разхождам из коридора и го виждам срещу мен. Бях с приятели, а той си беше забил погледа в новия си телефон – вероятно току-що купен с пари от социални помощи. Това беше рядкост: първо, почти никога не идваше на училище; второ, още по-рядко го засичаш в празен коридор, без учители или тълпи. Видях своя шанс.
Без много мислене се засилих, изстрелях се от няколко метра и му направих едно класическо Копие с рамо напред. Магия. Приятелите ми започнаха да викат:
„Лелеее, ти си луд! Ебати животното, бате! ЛЕЛЕЕЕ!“
Един от тях до днес си спомня случката.
Ромчето се хвана за корема и започна да ме псува, остана на земята, беше в болка. Тогава усетих, че може би съм прекалил. Лятната ваканция дойде скоро след това, а в новата учебна година почти не го виждах в училище. После се преместих.
Години по-късно, когато бях на 20, съдбата ни срещна отново. Работехме заедно на един обект. Беше вече социално опитомен – нямаше нищо общо с дразнещото чаве от едно време. Никога не повдигнахме темата за случката.
(„Работехме“ е силно казано, защото той вършеше 90% от копането, а аз пушех вейпове с вкус на диня отстрани, докато бригадирът не се появеше. Явно копието го е респектирало)
