Покрай една камара ангажименти, нямах особено време да чета, но преди няколко дни довърших книгата. Малко минах отгоре, отгоре, последния път, така че да задълбаем. Джордж Оруел (Ерик Блеър) е роден през 1903-та в Индия (тогава още британска колония). Семейството му е забъркано в разни начинания, свързани с колониите, примерно спекулативна търговия. Израства и учи в Англия, но поради връзките на семейството му с колониите, избира да служи в Бирма (тогава също част от Британска Индия) като полицай. "Бирмански дни" е първата му книга и е изцяло базирана на преживяванията му в този период от живота му.
Главният герой, Джон Флори, е търговец на дървен материал и разделя времето си между сечището и близкия град, Кяуктада, в който общо взето той и другите англота правят ротации след дълъг престой в лагерите в гората (нещо като отпуските на моряците). "Търговец" може би не е най-точното описание, защото не става въпрос за капиталъзм и търговия каквато я познаваме днес, а по-скоро се водиш на служба на британската корона и целта ти е да вадиш ресурси и да ги пращаш обратно на острова. Хората по веригата не са особено добре компенсирани, тъй като са основно местни черноработници. Героят е почти изцяло базиран на автора и понякога е превозно средство за разсъжденията му.
Англотата са малко, двама-трима търговеца, няколко полицая и регионален управител + жените им, който си е донесъл. Основните хора на служба са индийци, а местното население не го бригат за нищо. Основното си време прекарват в Европейския клуб (който отново е базиран на реално място), където допускат само белите. Всеки си има слуги и общо взето му е позволено почти всичко, пиене, ядене и проститутки на корем и това е ежедневието. Ходиш да бачкаш в гората, защото робите са некадърни, после се връщаш и се смазваш от дегенератщина, защото просто няма какво друго да правиш. Времето, жегата и дъждовете са описани доста автентично, бил съм по тези ширини и като цяло е непоносимо да стоиш навън през повечето време, книгата го улавя много добре.
Местните, индийци, бирманци и всякакви други разновидности са представени като напълно назадничави хора. Поради колониалния режим, успяват да се издигнат възможно най-корумпираните и долни индивиди. За сметка на това, малко или много всички гледат на англотата като богове. Някои, защото виждат възможност за собственото си облагодетелстване, други защото са съгласни с уж цивилизационната им мисия. Един от бирманските герои организира цяла кампания за очерняне, бягства от затвора и бунт на местните, в който има и жертви, само и само да се издигне в очите на англичаните, за да го приемата като първия небял член на Европейския клуб. Също се вижда общата некадърност и липса на самосъзнание у населението. В един момент се случва истински бунт и затварят англотата в клуба и почват да ги целят с камъни. Обградили са ги 2-3 хиляди човека. И никой не се сеща, че просто могат да влязат и да ги избесят. Военната полиция, съставена основно от индийци не прави нищо да спре бунта, защото белите офицери ги няма и няма кой да им даде заповед. 🫠
Флори стои в контраст на цялото това нещо с нагласата си, въпреки че е дегенерирал до същата степен като останалите британци (основно алкохолизъм и проститутки). Има някакво огромно желание у него да опознае и разбере местните и общо взето е доста потопен в културата им. Отнася се сравнително добре със слугите си, има приятели индийци и повечето обяснения за местаната култура получаваме от него. Героят му се люшка между безсмислието на дегенератщината, омразата му към империята и неприемането му от местните като свой, въпреки че ги разбира. Бирманската култура все пак му се струва странна и извратена, въпреки че има симпатии към тях. Тежък меланхолик, общо взето. Действието се развива през 1926-та и другите англота го смятат за болшевик (какъвто Оруел със сигурност е бил по него време).
За качеството, все пак е първата му книга и е малко спорно. Има страшно много термини на местния език и на хинди, даже не съм се мъчил да ги търся повечето какво означават. Разказвачът е някакъв господ и знаеш какво се случва в главите на всички постоянно, никой герой не е затворена книга. Малко е досадно от време на време. Другите му художествени произведения май го нямат този проблем. (чел съм само Фермата и 1984-та). Действието върви първоначално адски бавно и последните 50 страници събитията те удрят като товарен влак. Като цяло е по-скоро типично за него. Който е чел 1984-та знае за какво иде реч, може би и другите му художествени произведения, без Фермата на животните, са структурирани по този начин. Извън всичко това, книгата е четима и лесно достъпна, като повечето му творби.
Беше ми доста интересна, бих я препоръчал, но имайте предвид всичко, което писах по-нагоре и си настройте очакванията.